♥ Педя земя  Равно плато с лозя, под платото полегат

♥ Педя земя 

Равно плато с лозя, под платото наклонен скат, яки дъбове стоят потънали до колене в земята, като че ли рисувани от Веселин Стайков и турени тук за декорация. Подир дъбовете стартира гъста гора, наподобява, че Златю Бояджиев си е играл да я нашари, след това малко ливади са се разпръснали, зад ливадите стои смълчана липова гора. Зелено жито наднича любопитно над черни угари, в ниското се вие коларски път, мястото е умерено и равно. Две рошави кончета теглят каруца със сено по пътя, върху сеното седи човек, дими с цигара; в безветрието пушекът дълго се точи зад него. Приглушено кънтят дзиловете на колелетата, кончетата пръхтят и теглят товара към невисок заслон. Струва ми се, че Стоян Венев е нарисувал тези кончета, каруцата със сеното и индивида, дето дими с цигарата. Само някаква неочаквана смешка липсва, с цел да бъде всичко като у Стоян Венев. Но ето я и шегата. Човекът възви ненадейно и внезапно, извика „ Бре! “, каруцата със сеното се прекатурна на равното, напълно близо до навеса. Конете почнаха да цвилят и ритат, индивидът се развика за нож, удряше се по бедрата, крещеше, че добичетата ще се издушат. Имах нож, юридически от асеновградски занаятчия, съгласно майстора ножът може да сече мотики по този начин, както се секат тикви. Амунициите на конете бяха прорязани, добичетата се освободиха от впряга. „ Човече - запитвам го, - за какво прекатурна каруцата на това равно място? “ - „ Гяволетината - рече индивидът - я прекатурна. Гяволетината подпъна колелото и я обърна. Есенес на това място две коли с тикви се прекатурнаха, все гяволетините ги прекатурнаха. “ - „ Ами къде са гяволетините? “ - „ Тъдява би трябвало да са “ - почесва се индивидът и стартира да се оглежда. Вместо дяволетини липов заек се вижда по какъв начин подрипва в липовата гора. А мястото в действителност е такова -само за гяволетини - закътано, нежно, с меки гънки, с чудно начупен терен, с разхвърляни купчини от огромни дървета, кичури невисок шумак, леска и повет, коларски път, виеща се змиеобразно река, бляскаща тук и там сред дърветата; гяволетините, в случай че са остарели гяволетини, таман такова място ще изберат да се прикриват, тъй като никой отникъде не може да ги забележи, а пък те виждат всичко като на длан. Пътят върви посред гората и ливадите, в гората се виждат доста птичи гнезда, припомнят изоставени къщи със заковани дъски на прозорците. Сини тръни стърчат край пътя, към плодовете им ни пиле протяга ръка, ни човек. Затова пък трънките протягат ръка към минаващите овце - сума кичури вълна са оскубали от тях. Тези трънки са като неприветлив човек, ни някой го поздравява, нито някой ще спре да го заприказва, или като неприятно написана публикация във вестник, окото на читателя единствено я допира от горната страна и отминава, да не би някой бодил да го закачи, така както трънките са закачали минаващите овце… Извор по-нататък се вижда край пътя, крива пътека води до него, доста свят се е отбивал край извора. Водата клокочи, движи се, ври, есенна шума спи на дъното на извора. По повърхността притичва водомерка, без да измокри краката си. Колко хора и животни са пили от извора, какъв брой птици и диви зверове са зърнали своите отблясъци, преди да допрян водата! И до момента в който те се отдалечават от извора, техните отблясъци се отдалечават също по този начин, носени от водата, навлизат в поголеми реки, умерено и гладко се врязват в Дунава, с цел да продължат към морето. 

Две неща могат да отбият индивида от пътя: огънят и бистрият извор. Това си мисля, като виждам сиви остатъци от остаряло огнище край кладенчето. Стъквам малко дърва, малко суха шума под тях, една съчка кибрит, чува се звук, свистене и пукане -нещо се ражда върху изоставеното огнище, синя струйка пушек попоглежда малко сънено и мързеливо, само че лумва червен пламък след нея, подгонва я, други пламъци заиграват към дървата, а аз заставам, виждам тази преносима и топла магия и си мисля, че сега заставам сред две чудеса -между огъня и водата -че човек (дай боже да съм човек!) изпитва непрекъсната жадност и постоянно има потребност от топлота. Меките гънки на котловината ме обкръжават отвред, на запад се е отворила една междина, с цел да мога да видя обрисуван каменния масив на Балкана и с цел да може въображението да нарисува върху този каменен масив башибозук и Ботеви четници, дядо Йоцо, втренчен в дефилето, баба Илийца с лодката и с четника и потъналия в барут Зли дол. Плод на въображението ли е това или в действителност чак тук, в това закътано място, горе-долу една педя земя, при по-голяма натегнатост човек може да усети мириса на барут? Огънят припламва и стихва като неочаквана мисъл, почувствувала се неудобно затуй, че е изпреварила другите мисли или че се е повдигнала с една педя нагоре. Човек може да стои по този начин безпределно, потопен в съзерцаване. Бяла мъгла обгръща каменния масив в далечината, виденията изчезват, в гората една вейка си маха сама, като че ми се заканва нещо с пръст. Как така се раздвижи тази вейка и кой я раздвижи, не зная. Може би това е работа на гяволетините, дето обърнаха каруцата със сеното! Изоставям заспиващия огън и извора. Изворът е все по този начин жив, огънят се загръща в сива пелена, смалява се, само че продължава да диша. Отпреде ми, измежду ниски шубраци и камъш, виждам по какъв начин нещо ме следи. Колкото повече го приближавам, толкоз по-любопитно става окото му: око на малко езеро, предпазено от камъш, непрекъснато будно и отворено измежду гората, око, което вижда всичко и знае всичко в близост. Гледам да не затъна в камъша, заобикалям и потеглям около реката. Вървя и имам възприятието, че будното езерно око продължава да ме гледа. Обръщам се, то в действителност ме гледа, само че този път не ми се коства по този начин блестящо, ами има нещо металносиво в него. Поглеждам небето над себе си, небето е станало металносиво. То стартира да сее ситна суграшица и се спуска все по-ниско и пониско над земята. Вървя около брега на реката и се любувам на нейните чудни извивки. В първичния си тип тя е проявявала съвсем детско любознание. Тук е завила наляво примамена от скупчените червени глогини, след това се е върнала малко обратно, сетила се за нещо, постояла е там, подълбала е малко високия бряг, след което е хукнала, само че за напълно малко време, тъй като отново нещо я е спряло или се е препънала във висок предел. Прагът е преодолян и извивка след извивка, сред ракитак и повет, край строените за почит дъбове, реката е вървяла, серпантина се е, криволичела е, само че ни за момент не е не запомнила, че би трябвало да стигне до огромната река и морето. Тъй и индивидът криволичи в своя път, до момента в който доближи огромната си цел. Някои съумяват, други застиват в криволиците си, както застиват гънките върху вцепенено човешко лице… Та ето по този начин ме води реката край себе си, като че ли човек ме е хванал за ръка и ме води. Отскубвам се от тази река, излизам по ската около липовата гора. Ще поседя в ливадата, ще изпуша една цигара тютюн и ще погледам по какъв начин суграшицата минава в сняг и по какъв начин първият сняг ще стартира да застила земята. В края на долината индивидът приключва копата със сено. Привързани за каруцата, конете стоят един до различен и мълчат. Снегът се ускорява, моята педя земя се смалява. Не виждам към този момент нито лозята, нито дъбовете, нито будното езерно око; пък и то не ме вижда. Само пътят се обрисува от ден на ден и повече, на първо време той побелява. Седя, пуша, мисля си: педя земя, а в нея е отразено цялото ти родно място, така както в капка роса се отразява слънцето. Бил съм по други земи, с огромни ограничения ги мерят, на хектари и благи, на версти и километри, и би трябвало да кажа, че това са огромни земи. Но на никое място не съм видял земя, по-голяма от моята, тъй като това е земя, която измерваме с човешката педя.

1980 година

* Йордан Радичков, „ Събрани съчинения Том 3 “, Издателство НИКЕ
Източник и фотоси: